90-ГОДИШНИЯТ ЮБИЛЕЙ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ БЕ ОТБЕЛЯЗАН С ПРЕМИЕРА НА СТИХОСБИРКАТА „ПТИЦИ ПЕЯТ”

1

На 14 юли 2015 г. бе отбелязана 90-годишнината от рождението на големия български поет, драматург и общественик Георги Джагаров. Поетичното и драматургичното му творчество, неговата огнена публицистика с право му отредиха предно място в българската литература. Очертаха го като личност, за която литературната и обществената работа бяха преди всичко отговорност.

Тържественото честване на юбилея се състоя в салона на Славянското дружество в България на столичната улица „Славянска” №6. Присъстващите в салона станаха свидетели на премиерата на стихосбирката „Птици пеят” с избрани творби на поета. 

Носител на Наградата за патриотична поезия ”Георги Джагаров” стана поетът Драгомир Шопов. Тази награда е учредена от Съюза на българските писатели на 13 юни 2004 г. и се връчва ежегодно на 14 юли (рождения ден на поета).

Георги Джагаров е роден през 1925 г. в село Бяла, Сливенско.

Завършва с отличие сливенската гимназия „Добри Чинтулов”, след това учи в Литературния институт „Максим Горки” в Москва. В продължение на 9 години е редактор във вестник „Литературен фронт” (1951-1960). От 1961 до 1966 г. е драматург на Народния театър за младежта, който по-късно започва да носи името на големия български актьор Николай Бинев.

На 15 април 1966 г. Георги Джагаров е избран за председател на Съюза на българските писатели и остава на този пост до 8 юни 1972 г.

Въпреки големите си обществени ангажименти (от 1971 до 1986 г. е зам.-председател на Държавния съвет на Р България ) той продължава да създава литературно творчество.

Доминираща тема в първата му стихосбирка „Моите песни” (1954) е антифашистката борба, в която поетът е участвал. Той възпява героичното в народа ни и разгадава истинската същност на човека-борец и неговата жертвоготовност. За лирическия герой няма нищо по.ценно от отечеството, народа, майката, любимата… Най-доброто от тази книга, обогатено с нови лирически открития, откриваме в следващите книги на поета: „Птици срещу вятъра”,  „В минути на мълчание”, „Понякога”, „Сезони”. Те са свидетелство за стремежа на поета да надникне в проблемите на съвременността. И тук, както навсякъде в творчеството на Джагаров, няма фалш, няма спокойствие. Има динамика, има бунт срещу потребителското начало в живота.

Георги Джагаров вярваше в мисията на българския народ и казваше, че ако е свободен, той може да постигне твърде много в своя нелек живот. Поетът силно страдаше от неправдите и от разминаването между идеал и действителност. Будната му гражданска позиция е основата на прехода от поетично към драматургично творчество. Пиесите му „Вратите се затварят”, „И утре е ден” предхождат най-значителната му драма – „Прокурорът”. Тя завладява със своя изповеден тон , с тревожните размисли за съдбата и отговорностите на човека, който не може да бъде равнодушен към негативните явления в живота. С тази пиеса Джагаров осъди култовските настроения, под чието давление невинен човек можеше да бъде обявен за враг, арестуван, малтретиран и съден.

През 1982 г. Георги Джагаров става носител на Специалната награда на Френската академия за чуждестранна литература. На 14 юли 1989 г. е удостоен с Голямата международна награда за чуждестранна поезия на Културния институт „Солензара” – Франция. 

Умира на 30 ноември 1995 г. в София.

Поетична емблема на Георги Джагаров във времето остава стихотворението му „България”: 

Земя, като една човешка длан…

Но по-голяма ти не си ми нужна,

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоят стар Балкан.

 

Какво, че виха вълци и чакали

из твоите полета и гори?

 С онез, които бяха с теб добри,

ти бе добра, но злите не пожали.

 

Земя, като една човешка длан…

Но счупи се във тази длан сурова

стакана с византийската отрова

и кървавия турски ятаган.

 

Търговци на тютюн и кръв човешка

продаваха на дребно твойта пръст,

но паднаха под теб с пречупен кръст,

че беше малка ти, но беше тежка.

 

И стана чудо: смертю смерт поправ,

Усмихнаха се чардаклии къщи

и заплющяха знамена могъщи

и път се ширна – радостен и прав.

 

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема

под ласкавите български ръце

дъхти на здравец твоето лице

и нова песен вятърът подема.

 

Земя, като една човешка длан…

Но ти за мен си цяло мироздание,

че аз те меря не на разстояние,

а с обич от която съм пиян.

 

 

 

 

.